ван Вазов
МОЯТА СЪСЕДКА ГМИТРА
Жежка пладня. Слънце пали,
удря право над главите,
птички весели заспали,
злобно бръмнали мухите.
Не полъхва ветрец хладен;
клони неподвижни, неми;
паяк мръсен, кървожадев,
в мрежата лукаво дреме.
У съседский двор тъжовен
мъртва тишина царува,
котаракът, звяр греховен,
в мир на покрива сънува.
Долу пък – леха цветуща
двора с зеленчук покрива.
Буйно клоните си спуща
недозреялата слива.
Кукурузът горделиво
си пюскюлите навежда,
тиква бяла срамежливо
изпод шумата поглежда.
Бобът глупави възлазя
по усуканата вейка,
по земята мъдро лази
краставица чародейка.
Гордо лукът слабодухи
си опашките издава
и с маруля дългоухи
философски разсъждава.
Между тия твари честни,
между тоз народ безшумен
страстите са неизвестни,
няма вик, раздор безумен.
Либерали, нихилисти,
консерватори, чокои[1],
тия злакове и листи
никак туй ни безпокои.
Почва, слънце, дъжд и суша —
всичко те споделят дружно
и прегърбената круша
стръка гледа благодушно.
Любя поглед аз да спирам
въз тоз мир, наредба хитра.
Ах, там често аз съзирам
моята съседка Гмитра.
Знаете ли таз невеста,
що тъй ходи кат заспала?
По каква съдба злочеста
тя е тъй задебеляла?
Знайте ли тез очи сиви,
що тъй често зажумяват?
Какви спомени бурливи
тъй замислена я правят?
Знаете ли как съдбата
я преследвала жестоко?
Нейно минало? Борбата
в нейното сърце широко?
И защо душа й кротка
днес тревожат упорито
тънко мякане на котка
и дъхът на сирне бито?
Никой не знай, не е слушал
тайната й тъжна, груба;
само гърбавата круша
крий я в своята коруба.
Десет годин целенички
тя била на Гмитра горка
с свойта сянка, шопот, птички,
заслон, майка, разговорка.
Там под нейна блага сянка
тя утеха търси още,
там я хваща сладка дрямка,
там се кърпи, там се пощи…
Колко спомени чудесни
свързват Гмитра с тая круша!
Какви тайни интересни
зарад който ще да слуша!
Десет годин ще да станат
(чини ми се, че е вчера),
откак Гмитра на балканът
я венчаха с майстор Гера.
Помни още и до днеска
нанизите, що дрънчеха,
и червената завеска[2],
що й за сватбата заеха.
Помни как от коня сне я
свекърът й със седлото
и мъжа си там до нея
пиян, с китка на челото;
как упрегнати в жеглите
трижд огъня окръжиха,
а отзаде им свекрите
със остени ги мушиха[3].
Стар обичай, който значи —
да се готвят за теглото,
че за двамата селачи
ощ на прага чака злото.
О, ярем, символ безславен
на съпружеската гадост,
ненапразно си поставен
на вид в тая селска радост…
Да, другари, взорът ваши
в тоз мир таен не прониква,
с който селяните наши
ощ от първий ден се свикват.
Колко бедствия, трагедий
чезнат, дири не оставят,
и невесели комедий
в
Епитети, каквито по онова време (1879 г.) си даваха двете враждующи партии в България
Тъй наричат в Берковско късия червен фустан, що носят селянките там.
Сватбарски обичай, съществующ още у селяните там же.
