с ръка. Отвърнах му. Полицай Паркър отвори вратата на автомобила и без да се интересува от дъжда, който го мокреше, се спря и ме погледна, после ми помаха. Каза ми нещо, което не разбрах, една далечна гръмотевица покри гласа му. Лицето му беше ясно, значи би трябвало да е нещо хубаво. Кимнах с глава, обърнах се и влязох в къщата, затваряйки вратата след мен. Мигащата светлина от синята лампа беше изчезнала, домът ми беше отново като преди и аз също. Върнах се в кухнята, ястието което топлех беше вече студено. Не бях гладна вече, не бях и жадна, нямах дори въздух в дробовете си. Гърлото ми беше издрано от плачът, който потисках през цялото време. „Защо да плачеш? И за кого?“. Не намирайки отговор на този въпрос, всички прегради паднаха, разрушавайки светкавично всичките ми защити. Предадох се безусловно на това, което отдавна очаквах със сърцето си. Чудовището беше мъртво и нямаше повече да ме наранява. Да, чудовището беше най-накрая мъртво, убито от друго чудовище. Щеше да гори в адския огън, никога повече нямаше да срещне майка ми, защото бях сигурна, че тя обитаваше в рая. Сега бях сигурна в това. Мъртъв, убит през единствената вечер, когато не беше пил алкохол, колко интересно! Може би, защото през онази вечер чудовището беше просто човек, не беше облякъл сценичния си костюм, този, който го правеше силен и агресивен. Беше направил голяма грешка, фатално недоглеждане. Беше намалил бдителността. Когато избираш злото като начин на живот, трябва да се научиш да се оглеждаш, защото ще ти се отвърне също със злина. Може би, именно човекът, изморен да играе роли, изморен от всичко, беше изгорил костюма си. Може би самият той е искал да убие чудовището, за да се превърне в герой, разголвайки се пред тълпата и излагайки се пред враговете си, крещейки „Не ме ли виждате? Тук съм! Хайде, страхливци, какво чакате и не ме убиете?“. Може би е искал да усети какво е когато кожата е разрязана, когато металът прорязва месото и навлиза в тялото. Може би е искал да знае какво е да чувстваш как кръвта ти изтича от вените, усещането, че ще припаднеш, докато звуците се отдалечават и всичко става черно пред притворените очи, които гледат асфалта, току до кучешкото изпражнение на някое улично куче, минало минути преди това оттам. Да, може би се беше случило именно така. Хвърлих храната в кофата за боклук и отидох да спя. Сънувах нещо хубаво онази нощ, но не помня какво.
На следващия ден изпълних за последен път задълженията към този човек, баща ми. Когато ме попитаха дали предпочитам да погреба трупа му или да го кремират, отговорих без колебание. Поисках да го кремират, давайки му възможност да изпита какво го очаква за вечни времена. Поисках да присъствам на мрачния спектакъл. Виждайки как дървения сандък влиза в пещта и как излиза като прах, предизвика мрачна възбуда у мен. Не показах емоциите си, не пролях и една сълза. Насилих чувствата си, затваряйки ги в леден блок – сърцето ми, превърнало се в хладилна камера по повода.
Наследих къщата и малко пари, които бяха останали - онова, което баща ми не беше успял да похарчи за алкохол и други си пороци.
Поставих на земята урната с праха му, на едно скрито място, за да не се вижда. Останах за малко
