останалите насекоми пърхаха навсякъде. Ако не беше ситуацията, в която се намирах, щях да се радвам на едно толкова красиво място, но в този момент всичко беше потенциална пречка за оцеляването ми. И всичко ме плашеше.
След кратко търсене намерих дърво, което ми се стори подходящо, и се качих с двете раници на гръб. Струваше ми се, че тежат ужасно много и коляното ми плачеше за почивка. Когато бях достатъчно високо, за да се чувствам в безопасност, но не достатъчно, за да се утрепя или да се нараня сериозно при падане през нощта, се наместих възможно най-добре между два дебели клона, които бяха почти успоредни един на друг, и се завих леко с едно от малките одеяла от самолета, които бях взел, а другото използвах за възглавница. В небето можех да съзра как невероятен брой големи тъмнокафяви прилепи махаха с криле по онзи характерен за тях начин, все едно пърхаха хаотично и се движеха импулсно5. Не знаех как да ги преброя, но сигурно имаше хиляди, които кацаха най-вече по палмите, за да ядат плодовете им, мислех си аз, или пък за да уловят насекомите, които ядяха плодовете.
Сигурно съм спал два часа на малки интервали от петнадесет или двадесет минути. Шумовете ме тормозеха от всички посоки, постоянно чувах стъпки, гласове, крясъци, грачения, пронизителни писъци, бръмчене, шепоти, едно нестихващо мърморене, което непрекъснато се усилваше и намаляваше. Дори на няколко пъти ми се стори, че чувам агонизиращия вик на дете и слонове, които ревяха. Не знаех дали беше истина или просто така ми се струваше. От време на време чувах доста обезпокоителен рев, който ме караше да си представя някакъв див звяр, който ме поглъща, докато спя. Понякога мъката не ми даваше да дишам, притискайки сърцето ми почти болка. Всеки звук, всяко движение, всичко, което се случваше около мен, беше мъчение, усещане за незабавно задушаване. Веднага щом успеех да заспя, нещо все ме караше да се събудя от уплаха. Понякога виждах проблясващи очи в мрачната нощ и, за да се опитам да се утеша, се казвах, че това е просто бухал или най-близкият му роднина по тези краища, но опитите да остана позитивен бяха краткотрайни и накрая винаги виждах котки с безскрупулни намерения или някоя опасна змия, търсеща плячка. Друг път ми се струваше, че чувам близки изстрели, периодични избухвания, но ако заслушах внимателно, не можех да чуя нищо.
– Хавиер! – чух как Алекс ме викаше –
– Да, къде си? – казах, като се събудих стреснат.
– Хавиер! – чух отново.
Огледах се във всички посоки, измъчен, очакващ, нетърпелив да видя приятеля си. Докато не осъзнах, че Алекс беше мъртъв и че съм сам и без никаква помощ насред дъждовната гора. Плашеше ме това, че не можех да разчитам на някого, който би могъл да ми помогне, с когото да споделя болката си в този момент, да споделя отчаянието си. Не биваше да се паникьосвам, за да оцелея, трябваше да прогоня лошите мисли от главата си, но ми беше невъзможно. Задушаващото усещане за самота ме принуди да се задълба в страховете си.
‒
