ван Вазов
ГРАМАДА
Залюбил е млади Камен
Цена хубавица,
И за Цена се милее
Негова душица.
Но не че тя има наниз,
Скъпи огърлици,
Свила ръбени сукмани,
Три върви жълтици.
Не че Цена е прочута
И кметова щерка,
И че бащино й имане
Няма брой, ни мярка;
Но че тя е паметлива
И добра в сърцето,
И защото има очи
Сини кат небето;
И че злато той ще има,
Кат работи честно –
Дор е челяк млад и здрав,
Сичкото е лесно –
Но невеста който търси –
Харно да се взира,
Че веднъжка челяк либи
И веднъж избира.
И Цена е либе свое
Камена избрала:
Нему първен от глава си
Цвете е подала.
На тлъки и по седенки
Двамата се срещат,
По празници на хорото
Един с друг се фащат.
И на извора студени,
С менци кат отива,
Тя го види, че я чака
Вода и дава да напива.
Утром, къде изгрев-слънце,
Там ще го намери,
По вечеря той я чака –
От любов трепери.
По котлите й, като дрънкат,
Че е тя угажда,
По гласът я той разбира,
По стъпките сяща . . .
Любов – тая сладка мъка,
Кой не е я пащал?
Нейни радости и пламен
Кой не е усящал?
Кое младо, кое живо
Тъй не е любило?
Чие сърце в гърди жежки
Силно не е било,
Кога либето да дойде
Часът приближавал,
И всяк един шум душата
Стряскал и смущавал:
И вятърът слаб, що вее,
И листът, що шъпне,
И гадинката, що мърда, –
Правяли да тръпне!
В любов, песни и въздишки
Дните им минуват,
Заран, вечер не делят се,
Ноще се сънуват.
И не вярват, че в живота
Има и зла среща,
И че злото ще отрови
Ясна им надежда.
А богат е Ценин баща,
Богат и имотен:
Брави има две хиляди
И коне петстотин.
Нивята му, лозята му
Мъчно се измират,
Горите му не се знае
До де се простират.
Има злато много – йоще
Има да сдобие –
Царски данък – пот сюрмашки
На полвина крие.
Той, казуват, бил приятел,
С люти Пашаджика –
Кога идавл му на гости –
Черпял го с мастика.
И богат е Цеко много –
Другар на хайдуци –
Има челяд многобройна:
Деца, снахи, внуци.
Всяокой тачи го, че той е
Кмет и чорбаджия;
До година, живота да е,
Ще стане хаджия.
Всякой на крака му става,
Кога заминува,
А псувните зад гърба си
Цеко ги не чува…
И не ще той за щерка му
Камен да се блазни,
Хорски думи го ядосват
И слухове разни.
"Тоя пъси син проклети,
Дига яд в сърце ми:
Нивга Цековата щерка
Няма той да земе!
Срам ми иде, щом помисля…
Не може да бъде!"
Тъй си дума Цеко стари
И щерка си съди:
"Мари Цено, лудетино,
Мари луда дъще,
Я послушай що се бъбри
По хорските къщи!
Стига си ти по седенките
С Камен бесняла,
Заран, вечер на извора
Със него гълчала,
Че той не е мъж за тебе,
И мен не приляга –
Че е Камен сюрмах-просяк,
Гол като тояга.
Камен няма в мойта къща
Зет да се натика,
Дор татко ти на свет ходи
И Цеко се вика!"
