ван Вазов
Люлека ми замириса
I. Образи и видения
Спомени, блянове тъжно-златисти…
Спомени, блянове тъжно-златисти,
сладостен шепот в повехнали листи —
песни по заник.
Мисли, въздишки дълбоко човешки,
сълзи в душата потайни и жежки —
песни по заник.
Тихи хармоний – не звукове тръбни,
трепети сладки, пленително скръбни —
песни по заник.
Пролет
I. Зари
Пролет дочаках пак. В свода небесни —
празник – и тук на земята:
мирис, омая и пролетни песни —
пролет е мен и в душата.
Що от това, че гнездо е на жалост?
Че са сребристи косите?
Пролет не пръска зари си на халост:
всичко възражда и кити;
всичко към радост тя моли и нуди:
чуки, долове, пустини,
дор по скалите тя цветенца буди,
дор по печални руини.
II. Зов
В клоните, по драките
живота нови пей,
природата е в накити
разкошни и се смей;
и чрез дъхът на розите,
на май чрез песента
тя в хижите, в чертозите
крещи: „Навън скръбта!“
III. Акациите
Аромати, аромати
размирисват целий град!
От акацийте листнати —
нежен, страстен аромат.
И в градините се лее
тая съща благодат,
в самотии и в алеи
пролетен е аромат.
Аромат в горите пресни,
аромат в зефира млад,
даже мойте тихи песни
напои ги аромат.
IV. Борисовата градина
В лазура звънтят чучулиги,
в клоновете славеи пеят —
вред радости, душо, дъхни ги,
дъхни, аромати се леят.
Виж, всичко е в нова премяна;
цветя и моравки, и листи,
и весел пей в вира фонтана,
вълни си кат рони сребристи.
А там из алейките тесни,
бориките дето се сплитат,
звънливи разнасят се песни,
залюбени двойки се скитат.
V. Гимназистки
Гимназистки ме видяха
при бориките самин
и чух как си те мълвяха:
„Се умислен, се един.“
И отминаха, и песен
звънка ми дойде от тях.
Дълго слушах там унесен
песни звънки, вик и смях.
Видях теменужка
Видях в полето теменужка,
самотна и благоуханна.
– О цветенце, на пролет дружка
приветлива и песен ранна,
защо миришеш толкоз сладко?
– Затуй съм цвете, братко.
Попитах славея през мая,
кат пейше нежно: – Що туй вършиш —
тъй чудно си гласеца кършиш? —
А той каза: – И аз не зная,
но радвам ли се ил копнея,
аз требува да пея.
Попитах и сърце младежко,
Залюбено: – Защо тъй тежко
въздишаш в тая пролет млада?
То отговори: – Ах, небето
тъй наредило е: сърцето
да люби и да страда.
Децата
Седях в Борисова градина.
Насреща, в младата горица,
нахълтаха рояк дечица;
те бяха окол десетина,
ала крещяха за стотина.
И мислите ми те смутиха
с тез викове звънливи, луди,
и песнята ми нова, тиха,
мечтите ми коя гласиха,
роякът я далеч прокуди.
Но друга песен вместо нея
бликна в душата ми – за радост,
за златни детски дни, за младост
невинна – хубавата фея,
що носи сънища и сладост.
И тая песен не голема
в душа ми бързешком
