се събудихме изведнаж от някакъв сън на строение въздушни кули и се озовахме в мирът на печалната, нищенска действителност, която ни поставя все икономически питания». (цит. по Аврамов 2001) Проблемът на оцеляването е изместен донякъде от проблема за посоката на развитие. Стопанската немощ е затъмнена от неистовите стремежи да бъдем като «другите». Гръмогласни са воплите срещу собствената слабост, заедно с проклятията срещу чуждата сила. Промишлеността (доколкото я има) горделиво се самоизтъква като «национална» (но не и като конкурентоспособна, перспективна, модерна…) – ценност, която е въображаема и идеологична, но няма нищо общо с материалния свят и логично не носи просперитет «Но да вярваме. – ще напише в началото на 1924 г. Боян Пенев — Бъдещето ще бъде друго. Само мисълта за него ободрява създателите на българската култура. „А защото то е бъдеще, пише един от тях, то е дивно, но тъга ме обзема, че няма да съм жив да го видя и изпея одата на неговото възвишение над настоящето.“ Да вярваме и да се надяваме.» (Пенев 1924: 4)
Динамизмът, характеризиращ процесите при «големите сили», контрастира с провинциалността на Балканите на държави, тръгващи с патриотичен патос и въодушевление към демокрация и стопанско изграждане от «равен старт» – би било доста по-точно да се каже: от нулев старт на привидно равни възможности. Държавите са бедни, със слаби съсловия, липсващо едро земеделие, повсеместна задлъжнялост, нищожни спестявания и неосъществима стопанска автономност. Това са територии на селото и ратаизма (към 1900 година градското население на Сърбия е под 14%). Активите са ограничени и разпръснати, институциите са неоформени и без авторитет, социалната решетка на обществото е неструктурирана и блуждае в неплодотворния кръг на семейството и родовите връзки, а не на икономическата активност, капиталите и концентрацията на предприемчивост. От тези «семейни кръгове» логично се зараждат политическите кръгове, в търсене на опора и вътрешна стабилност и без реална обвързаност с нематериалния свят на идеи, идеологии и възвишени цели. През 1901 година Бончо Боев пише: «Вътрешната политика у нас се изроди в едно най-долнокачествено партизанство, при което всяка партия е един вид акционерно дружество, членовете на което са акционери на дружеството с повече или по-малко акции, според числото на които участва в печалбите на предприятието – разходването на държавния бюджет.» (цит. по Аврамов 2001) Осъзнаването на икономическата безпомощност, на обездвижващата общественото развитие свързаност на политическите свободи и лицемерния материален интерес предопределят чувство за разочарование от свободата, на отчаяние пред губещия изцяло изначалната си възторжена и оптимистична натовареност факт на Освобождението, както за България, така и за Сърбия. «Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път.» – синтезира атмосферата с едно изречение Б. Пенев. (Пенев 1924: 3) Плахите опити за изграждане
