Пристигаха още бунтовници. Един от пътниците, мъж, който седеше пред нас, се изнерви и стана, опитвайки се да избяга. Партизаните изстреляха няколко патрона по него с автоматите си, което предизвика смъртта му почти мигновено. В този момент на смут Хуан излезе от самолета и хукна в посока, обратна на мястото, към което всички бяха насочили вниманието си.
‒ Basi!2, Basi! – изкрещяха няколко бунтовници, когато го забелязаха.
– Nifyetua!3 – извика един, който изглежда беше водачът, когато Хуан беше на път да достигне края на поляната.
Тогава двама от тях, без да се бавят, го разстреляха с автомат в гърба. Някои от куршумите преминаха близо до мен, свистейки. Наведох глава и зажумях силно, вярвайки наивно, че това може да ме спаси от снарядите. Той падна на колене едва на пет метра от мястото, откъдето наблюдавах, и преди да се срине напълно, успя да ме види приклекнал и ми посвети последната си усмивка.
‒ Nitoka, maarusi! – продължаваха да викат по посока на самолета.
Не трябваше да полагам много усилия, за да не крещя, тъй като бях напълно безмълвен и парализиран. Не знам колко дълго съм бил в това състояние, но когато успях да се окопитя, разбрах със сигурност, че имам само един изход: да бягам, за да се спася. Взех двете раници и се отдалечих, навлизайки в буйната растителност на дъждовната гора възможно най-безшумно, което беше трудно, тъй като залитах и бях неспособен да контролирам изцяло болезненото си тяло. Не знаех накъде да поема, но ми беше ясно, че колкото повече дистанция оставя между тези диваци и себе си, толкова повече възможности да оцелея щях да имам.
Вървях в продължение на почти два часа, подтикван от ужаса, от страха от смъртта, докато краката ми не можеха повече и паднах на земята в безсъзнание. Имах чувството, че раниците бяха пълни с камъни. Лявото коляно ме болеше силно. Откакто се контузих, играейки футбол, не се беше излекувало напълно и все още ми създаваше проблеми от време на време, когато го претоварех. Отворих раницата си и извадих безалкохолно. Все още беше леко студено. Изпих го на един дъх. Потях се обилно, по брадичката ми се стичаха капки пот, сякаш току-що беше валяло или току-що бях излязъл от басейна. Задъхвах се и отварях уста, опитвайки се да поема въздух с дълбоки вдишвания. Задавих се от прекалено бързото преглъщане, започнах да кашлям силно и си помислих, че се давя. Когато успях да се успокоя малко, все още задъхан, си дадох сметка, че има по-малко светлина, свечеряваше се. Алекс загина при катастрофата, Хуан беше разстрелян; загубих двамата си най-добри приятели в един миг поради глупостта на гражданска война, която не разбирах и за която не ми пукаше. Защо не се убиват помежду си? Защо нас? Защо моите приятели, защо Алекс, защо Хуан? Копелета! Ако зависеше от мен, нека да пукнат всички заедно. Заради тях сега бях сам, на това скапано, влажно, потискащо, задушаващо място, без приятелите си. Защо аз, защо те? Смъртта на Хуан, разстрелян от тези диваци, минаваше през главата ми отново и отново, сякаш беше филм. Светлината в очите му избледняваше при последния поглед, който ми посвети... Опитах се да не мисля за
