Продължих със същото темпо цяла сутрин: вървях в продължение на час и правех кратки почивки. По време на почивките четях разговорника на суахили или пътеводителя, за да ангажирам съзнанието си с нещо, вероятно би ми помогнало, за да общувам с някого при една хипотетична среща. Ставаше ми все по-трудно да стана и да продължа, коляното ме караше да накуцвам и около два часа следобед се предадох.
Всичко беше по моя вина, бях завлякъл приятелите си на това адско място, по моя вина те бяха мъртви. Ако ги бях послушал, сега щяхме да се връщаме от Италия с много снимки от Венеция и картичка от Тоскана. Аз бях виновен, за всичко бях виновен аз.
Бях жаден и стомахът ми къркореше непрекъснато. Пред мен стоеше дилема: да ям както подобава, за да възстановя силите си или да спестя предвид малкото количество храна, което имах и да рискувам да ми се случи нещо? Предполагаше се, че набавянето на храна и вода в дъждовната гора беше лесно или поне така си мислех в онези моменти, а аз бях много гладен, затова предпочетох да изпия един от кеновете с безалкохолно и да изям сандвича и нахапаните бисквити, отстранявайки мравките, като ги издухах. Залъгах малко настойчивия си апетит. Запазих сладкото от дюля с мисълта, че ще отнеме повече време, за да се развали. После заспах от изтощение и от това, че не можах да спя предната вечер.
Когато се събудих, чух съскане съвсем наблизо. Сигурно до мен имаше змия. Стоях напълно неподвижен и се опитвах да чуя къде се намираше. Страхът пристегна стомаха ми и ми стана трудно да дишам. Веднъж бях видял репортаж за едни змии, които наричаха „трите стъпки, защото когато те ухапят, имаш време само да направиш три стъпки, преди да паднеш мъртъв. В крайна сметка това не беше лошо предвид ситуацията, но ако ме ухапеше някоя, която да ме накара да агонизирам с часове, губейки контрол малко по малко, достигайки до пристъп на лудост... Изпитвах такъв страх от страданието, такава паника от болката. Ако умрях, исках да стане бързо, почти исках да стане така, за да се отърва от ситуацията, в която се намирах. Заслужавах си го. Струваше ми се, че съскането се приближаваше все повече, чувах и шумоленето на листата, когато преминаваше, насочваше се към мен, бях сигурен. Почти почувствах как се плъзга по тялото ми, нагоре по крака ми към врата, почти беше стигнала, щеше да ме ухапе. Затворих очи за миг и поех дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя. След това отново отворих очи и без да мръдна и сантиметър ги завъртях във всички посоки, опитвайки се да я намеря. Най-сетне успях да я видя. Все още беше свита в клона на едно дърво на три метра вдясно от мен, на около два метра височина. Тя само размърда глава от едната страна на другата, сякаш наблюдаваше нещо. Беше зелена на цвят с лек синкав отенък, леко жълтеникава отстрани, с дълга опашка, малко над метър дължина и тънко тяло, сякаш сплескано странично, почти невидимо сред листата8. Когато се плъзна по клона, видях, че има белезникав корем.
Останах още известно време така, без да мърдам, слухтейки, докато не се убедих, че бях чул именно тази, а останалото
