старец, слепец, го търси.
– За каква работа? – пита началникът.
– Иде да те види.
– Да ме види?… И сляп, казваш?…
– Сляп от пет-шест години. – И той му разправи как дядо Йоцо ненадейно изгубил зрението си, когато братушките да дойдат.
– Беше заможничък и разбран челяк – допълни Денко, – но нали даде господ, ослепя, кой знае от какво… Сега гледа, ама не види… Вика се, умрял човек… Защо си го не прибере господ! Добре, че остави имотец – държава, стокица, – та го гледат син му и снаха му. И добре го гледат челяко…
– Любопитно – каза си началникът, – нека дойде! Не, чакай да изляза!
И той излизе на одъра и слезе по стълбите.
Дядо Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па свали шапката.
Чиновникът видя пред себе си един белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице, с окъсан безрамник и с чешири, увити с връв. Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.
– Какво има, дядо? – попита началникът приветливо.
Старецът вдигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.
– Ваша милост ли си, синко?
– Аз съм, дядо.
– Пашата ли?
– Той, същият – каза началникът усмихнат.
Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.
– Господи, видох! – продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.
Па се поклони ниско и рече:
– Сега прощавай, синко, че ти направих труд! – И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.
После настанаха за него пак еднообразни, безпросветни дни; пак дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение – българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял "българското" – една лучица от "българското" – и се беше напълно уверил, че няма турци вече и е настанала слободия по света.
Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях. Една радостчица само му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше понякога на местните вражди и гонения, той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат все весели и да се радват, че е българско и слободия. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!
"Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам" – мислеше си той.
И той сядаше под церовете, слушаше как долу шуми
