се удържах, пардон. Па и той можеше да не гледа тъй високомерно. Срамота, че е французин!…
– Моля, не повтаряйте вече манифестациите на чувствата си по такъв шумен начин: всичката публика обърна очи към нас – забеляза му другарят ми.
– Как ми стана неловко! – думаше госпожата.
– Госпожо, обещавам ви…, честно слово вече…
– Тсс… гледайте!…
Обърнахме очи към сцената.
Там стоеше един едър старец с голяма глава, с високо плешиво чело, с голяма рунтава брада, силно прошарена, както и косата му. Това беше същинският министър на Англия.
– Лорд Сализбури! – извикаха мнозина едновременно с изкусника.
От предните маси някои изръкопляскаха.
– Кои ръкопляскат там? Трябва да са евреи! – извика яката П… с поглед, пламнал от гняв. – Долу!
П… забрави обещанието си да обуздава чувствата си. Той продължаваше да гълчи високо и когато Сализбури се скри.
Един от другарите ни го напразно дърпаше за ръкава да престане да привлича вниманието към наша страна.
Един господин от съседната маса, вероятно чужденец, се извърна и му каза по френски:
– Но, господине, вие виждате хубаво, че ръкопляскат на артиста за прекрасното изпълнение на ролята си…
П… погледна насупено непознатия, вместо отговор, извика:
– А bas!
Той беше в твърде възбудено състояние и ние се отчаяхме вече да го укротим. Но като забеляза много погледи, очудени или ухилени, устремени към него, той се посмути, извърна се гърбом към публиката и запухтя цигарото, наведен с лице разчервеняло от вълнение.
Понеже със Сализбури се свършваха англичаните, следователно и причината за раздразнението му, то се поуспокоихме, че няма да даваме вече и ние, от своя страна, представление в салона. Но пак счетохме за нужно да напомним на П… да се държи благоразумно и да не пада в друга крайност.
– Давам ви дума, господа… Извинявайте… но това беше plus fort que moi. – Вие виждате, че и другите се възмущаваха…
Да си призная: и ние се намирахме в лошо и раздразнено настроение и ако не го изказвахме тъй шумно, както П…, напълно споделяхме чувствата му. В същото душевно състояние се намираше и публиката, ожесточена от виждането виновниците и оръдията на една велика неправда.
Затова, когато настана ред да се явят героите от оранжската република и от трансвалската, настана едно облекчение в салона. Очите засвяткаха от добро чувство, лицата се проясниха. Зрителите предвкусваха удоволствието, което с трепетно любопитство очакваха да изпитат напълно.
Тяхното очакване не бе дълго.
На сцената се изправи един млад брадат бур, с кротка физиономия, в сетре, с наниз патрони през гърди.
– Генерал Девет! – произнесе изкусникът.
Девет беше слабо познат още (това беше по времето на генерал Крониевото пленяване), неговото име малко се чуваше. Но едно съчувствие се яви по
