за тебе е там. Нямаш ти работа у хаджи Славови да се вреш.
Рада. Ама аз да не съм ви останала от някого стока, помежду си да ме делите. Какво се репчите и двама?
Христо (дръпва Рада). Ти стой. Не се меси. Той от тази сутрин си е повлякъл пояса…
Дончо (дига си котела и тръгва да си ходи). Не ми е сега до разправии. То ще му доде времето.
Христо (като му препречва пътя). Къде ще вървиш? Чакай де!
Дончо. Я се бягай от пътя ми!
Христо. Там на градежа как ти е до разправии, пък оттука…
Дончо. Бягай от пътя ми, ти казвам!
Христо (хваща го за скутовете и го разтърсва). Да си туриш ти обица на ухото: да знаеш, че си поплювко!
Дончо (оставя по-скоро котела, отдръпва се и измъква скрит отзад в пояса си нож). Ще ти дам сега един поплювко, да ме помниш!
Христо (дръпва кобилицата от Радините ръце и изведнъж се хвърля срещу Донча). Една кобилица в главата, стига ти!
Дончо (неволно се стъписва крачка). Посмей само, пристъпи!.
Христо. Като пиле ще заперпелиш!
Рада (писва и се хвърля към Христа). Христо! Чакай! Какво правите!
Сепнати от Радиния вик, се извръщат старейшина, двамата селяни и зидарите откъм черква.
Дядо Милко. Хе, чакайте! Какво пак!
Христо (спрян от врявата наоколо, отпуща кобилицата). Щях да ти кажа!…
Дончо. Да се свърши черквата… Ще се разправим.
Старейшина, селяните и след тях майстора и някои от зидарите оставят работата и всички се стичат на поляната.
Дядо Милко. Едина извадил нож, другия кобилица – туй пък какво е? На какво мяза? Все ний ли ще си ядем главите помежду си?
Майстор Брайно (личен мъж, едва наближава петдесет години. Като пристъпва бавно към чучура). Дотам ли я докарахте?
Дядо Милко. Какво делите? Няма ли за вас работа – оставили сте градежа, да се трепете. Не знайте. Ей четирисетте дена минават, изина се свърши – други ден като дойде субаша, неизкарана черквата – ще ни накара да я съборим!
Иван (по-млад зидар, но с лична здравина и умна приказка зел преднина пред другите. Пристъпва към Донча). От отзарана цял ден се делякате – отделихте се и тука…
Дончо (посяга да се оправдава). Че аз си тръгвах. Аз нищо не му думах…
Драган (най-старият зидар, побелял човек, с уверена приказка. Доближава се малко гневен към Рада). Все за хаджи Славовата, все за таятават всички крамоли тука! Не остави тя момък на мира в селото!
Рада (дига рамена, малко смутена пред множеството). Че какво аз…
Дядо Милко (в същото време с няколко зидари, струпани около Донча). Тебе, Дончо, не те ли е срам?
Драган (който с други няколко зидари, струпани около Рада, гледа я в очите и клати сърдито глава). Какво ли – какво!
Дядо Милко (продължава, към Дончо). Кое име носиш? Дядо ти ни е довел тука от полето, закътал ни е родът – сега искаме неговото дело да закрепим с черква, ти си
