задушаващ като ръце стегнати около шията ми с намерението да ме задушат. Сексът ми напомняше чудовището, страданието ми, болката и всички унижения, които трябваше да понасям, вкусът на спермата на един болен мъж, разстлана върху младия ми корем, върху бледата ми кожа, която би трябвало да познава само чистота и невинност, на кръвта ми и онази на майка ми, изливана всеки ден върху белите чаршафи на едно вечно неоправено легло. Познатите ми усетиха, че нещо с мен не е наред. Някои от тях не се намесваха, други го правеха под претекста, че искат да ми помогнат.
«Какво има, Мел?».
«Нищо, защо питаш?».
«Така. Много си странна.».
«Такава съм, какво да направя?», отговарях, разтваряйки ръце като знак на примирение с начина ми на живот.
«Жени ли харесваш?».
«Моля?».
«Попитах дали харесваш жени, дали по тях си падаш?».
«Жени ли? Не говори глупости, моля!».
«Толкова години вече, един път не разказа някоя история за секс с мъж, докато ние всичките сме го правили. Добре, може би още не си го правила, но може би, би искала да го направиш и може да се посъветваш с нас. А ти, какво? Свиваш се в черупката си като костенурка».
Как можех да кажа, че моят „първи път“ беше на пет годинки е че той беше баща ми? Каза ми, че ще си поиграем. Как можех да ѝ кажа, че играта която той беше измислил за мен и която се състоеше в безсрамно изследване на интимните ми части, всъщност никак не ми беше харесала, защото на онази възраст предпочитах да играя с кукли, както всяко друго момиче? Как можех да ѝ извикам в лицето, че ако не бях играла с него така, той щеше да принуди майка ми да се подложи на същото, но с различни и много по-строги, подходящи за възрастни правила.
«Това е тема, която не искам да коментирам, няма специална причина. Може би не съм готова още или никога няма да бъда. Така е и толкоз».
«Добре, Мел, както искаш. Довечера момичетата ще правят пижамено парти. Искаш ли да дойдеш?».
«Ще има ли мъже?».
«Не».
«Ще се говори ли за секс?».
«Не знам, но се опасявам, че да».
«Тогава не, благодаря. Няма да има какво да кажа и ще бъда само в тежест за всички».
Когато се прибрах същата вечер, взех плочата на Елвис и я изхвърлих в кофата за боклук.
Чух звънецът да звъни веднъж, после още веднъж, докато успях да отворя вратата.
«Идвам!», извиках силно.
Когато отворих вратата, пред мен стоеше един полицай. Валеше като из ведро. Униформата на полицая беше вир вода, макар да беше слязъл току-що от колата, паркирана на няколко метра от входната ми врата. Колегата му седеше още на мястото на шофьора и гледаше към нас. Тялото му беше приведено напред, а очите му гледаха нагоре, за да наблюдава сцената по-добре през пролуката на прозореца.
«Добре
