някакъв начин спаси душата му. “Мъдри думи, които бих могъл да използвам доста преди да отворя тази бутилка уиски. Сега трябва да платя цената за глупостта си.” Наш въздъхна. “Имам нужда от кафе.” Той също така нямаше желание да се раздвижи—fпоради две причини: всичко го болеше, а тя се беше сгушила до него. Беше едновременно и ад и рай.
Каквото и да е направил за да я заслужи до себе си, надяваше се да може да го повтори. Обикновено съдбата не беше на негова страна с нищо относно Лейлия. Добре, това не беше съвсем точно. Тя остана в живота му —като негова приятелка. Той искаше много повече от това с нея.
“И аз мога да изпия една чаша,” каза тя. “Ще направя и за двамата. Остани тук и си почини още малко.” Лейлия започна да се изплъзва от ръцете му, но той я държеше здраво. Наш искаше да се наслаждава на това, възможно най-дълго.
“Почакай,” каза той. “Това е хубаво.” Тя не каза нито дума, просто му позволи да я прегръща, сякаш това е най-естественото нещо на света. Той отвори очи и срещна погледа й. Сините й очи бяха изпълнени с нещо неразпознаваемо. “Има ли нещо, което трябва да знам?” Бяха облечени. Той беше без риза, но тя все още беше облечена с полата и блузата си. Не биха могли да са имали нещо по-интимно от целуване или прегръдка. Той се надяваше да не са правили нищо подобно. Когато я целунеше, да я целуне наистина, искаше да може да запази този спомен.
“Като например?” Повдигна вежда тя.
“Направих ли нещо глупаво снощи?” Затаи дъх в очакване на нейния отговор. Той се молеше, че не го е направил, но тъй като паметта му беше пълна с дупки, той се грижеше за въздействието на своята идиотщина.
“Освен че се напи до забрава?” Тя поклати глава. “Нищо, за което трябва да се тревожиш. Въпреки че…” Тя прехапа долната си устна, но не довърши мисълта си.
“Изплюй го, Стрейндж,” той я дразнеше леко и прокара пръсти по тъмните й коси. Те бяха копринени на допир и той обичаше да може да я гали дори по този малък начин.
Тя наклони глава настрани и попита, “Обичаш ли ме?”
Това беше гаден удар, който не бе очаквал. “Разбира се че те обичам,” отговори той безпроблемно. “Защо не? Ти си най-добрата ми приятелка.”
“Нямам това в предвид.” Гласът й малко се разтрепери. “Обичаш ли ме като повече от приятел.”
Той се опасяваше че точно това го пита. Наш не знаеше защо го ужаси толкова много. Вчера беше готов да й признае всичко. Сега в студената светлина на деня изглеждаше невъзможно. Ами ако тя го отхвърли и му каже, че вече не могат да бъдат приятели? Дали да поеме този риск? Наградата може да бъде много голяма, ако тя отвърне на чувствата му, но ако не го направи … Можеше да загуби единствения човек, който някога е значел нещо за него. Наш си пое дъх и кимна. “Винаги съм те обичал, Лей,” – каза той тихо. “За мен никога не е имало никоя друга.”
Устните й се извиха нагоре в неуверена усмивка. “Чаках да чуя тези думи от теб. Започвах да губя надежда.” Тя докосна бузата му. “Не мислех, че някога можеш да ме обичаш.”
Конец
