Защо? – Защото той щял да земе богата мома и за нея – нова черква.
Михо (средня пора зидар, малко муден, с черна жалейка на калпак. Към Христа). Туй-то! Нашата вяра и черква – че тя не е ли твоя?
Христо. Не ми трябате ни вий, ни черквата ви. Една дупка изровихте там – проглушихте с нея света.
Драган (извръща се по-скоро към майстор Браина). Ела сега, майсторе. Като му даваше все мегдан, ела да го чуеш. Защото не сме му уйдисали на ума, черква за него и за хаджи Славовата да дигнем, не рачи нищо да чуй!
Христо (не иска да знай). Като доде! – Ха, да чуе! Ще ме уплатите!
Майстор Брайно (стъписан настрана, към Драгана). Какво е то? Без мене там не може ли?
Драган. Как тъй без тебе? Ти защо си тук? – Нали с дяда Милка юздите на всички да стягате. Или ще ги оставиш с краката нагоре да тръгнат? Какво повече – додохме да ги разтърваме да се не претрепят!
Дядо Милко. Кому да стягам юздите, уста Драгане? Какво ме месиш и мене?
Драган. Не ги ли видите? Зидари – тъй ли бяхме ний пред по-старите, пред майстора?
Дядо Милко. Командарете се сами помежду си и се слушайте. На вашия сговор ний чакаме.
Майстор Брайно. Зидар не е добитък с юзда да го водя. Хайде – стига и с твоите!
Драган. Ей я командата! Чухте ли я!
Майстор Брайно. Аз тъй зная. И не рача на всяко гърне похлупак да ставам.
Драган. Затуй имаме сговор и работа ще свършим!
Христо. Ти пък какво току се запъваш?
Драган. Нищо.
Христо. Тогази – върви си, не ми боли главата.
Драган. Аз посем сега на вас ви го не вържа. Да ви тегли греха, който ви е оставил да изкривите врат, насреща ви да се не стои.
Христо. Чухме. Само ний! Пък ти, като се делякаш с майстора и мърмориш.
Драган. Защо се делякаме с майстора? Като вас! Защото не можем да разделим една мома ли?
Христо. Защото не ти върви по водата. За моми като захванат да се делякат и такива като тебе…
Георги. Дано и ний някога да сме били млади…
Дядо Милко (ги пресича). Стига сега! Стари, не отивайте по ума на младите. Вървете да довършите каквото сме захванали.
Герги (дърпа Драгана). Остави ги, уста Драгане. Остави – нали видиш.
Драган (със сдържан гняв). Ще ги оставя! Ама помнете ми приказката. Дядо Милко, и ти я помни. Само тука темел черква няма да хване.
Христо (като махва нехайно). А-ах, тя твойта приказка!…
Драган. Нали са тези ежби между нас, зидарите, нали е тази хаджи Славовата в селото… По-напред кърджалиите я събориха – в други ден субаша ще доде и ще ни накара сами да я съборим!
Стойко. Сами я градиме, сами ще я съборим.
Майстор Брайно. Ушите ми слин хванаха от тези прокоби. Ще градим ли, ще събаряме ли: там ще видим. Хайде сега!
Зидарите тръгват след майстора.
Драган.
