авей мамо!», Тръгнах към посоката на моето гладно учебно общежитие и си помислих:
– Каква е разликата между руснаци и американци и европейци?
– И от факта, че живеят и мислят логично, ние сме абстрактни. – Отговорих си и продължих. Исках да пия – страшно и хапе. Отивам, така че минавам през алеята в далечината на оградената с бетон плочка на някакво индустриално предприятие. Виждам, че става тъмно. Чувам, че от другата страна на оградата някой прави тиха, но пронизваща, неспособна да свирка. Отговорих същото. Виждам, че от нещо от другата страна на оградата лети картонена торбичка, пълнена с нещо и върху мен. Отскочих и чантата докосна заминаването на куче от непозната порода, оставено не много преди мен. Отидох до него, любопитно го разгледах и, без да подозирам и не мисля за нищо, го развързах и там …, там?! Там той беше опакован здраво, дори притиснат с пушена наденица. Без да мисля за нищо, извадих една, хванах торбата за ябълковата ябълка и, като я хвърлих на раменете, ускорих със скоростта на Ферари към хостела си, поглъщайки тази незабравима клечка за колбаси по пътя.
Веднага исках да уча и да живея.
Какво стана тогава?! Кузма. Лий: той е свирка, той е хвърляч на картофена торбичка, той също е родом от Сиктивкар, той дойде при своя приятел и съучастник: родом от дефилето на Алдирбагю, фермата «Дай ми да ям», чиято роля играх в плен и говори не на руски.
– Къде е чантата? – попита Кузя.
– И ти я хвърли? – Еврейски другар отговори на въпроса.
– И вие подсвиркнахте?
– А ти..??
След това идва тиха битка. Но честно казано, наденицата беше горчиво-тънка и вкусна…
P.S.: Продадохме пода на чантата на семейството и бяхме наводнени с море от задух и глупост… Сесията беше представена с гръм…
бележка 2
Прасета на свине
Онзи ден, тъй като не предадох сесията, ме вкараха в редиците на въоръжените сили на Съветския съюз, тоест в армията. Там за един месец забравих всичко, което съм учил в дневни центрове, детска градина, гимназия и в две професионални училища под номер: седемстотин осем хиляди деветстотин четиридесет и три точка двадесет и четири стотни, което беше вляво от алеята от брадата до плешивото място, където метро.
Стоим, така че почти сме дежурни на входа на военното поделение и пушим цигари на входа. Тогава имаше криза в нашата неспокойна страна. Времето беше тежко, цигари три опаковки на месец. И нашата част е разположена до колективната ферма «Бик виме» и това е вярно. Така стоим и пушим, а Баба Яга наднича иззад едно дърво. Вярно, името й беше Ядвига. Добре. – мислим си – стара мацка и въпреки нея мечтаем за храсти с къпини. И тя крещи, прекъсвайки мислите ни. Тя е глуха и слепа.
– О, войници, откликнете, awww?!
– Б, глупако, какво крещиш, стар? Ние сме на осемстотин и два сантиметра от вас?! Зад оградата!!
– Както?
– Bes! – отговори отново дежурният. – Какво ви трябва, да речем, или да отидете котлет от моркови?
– Аз, казва много старата баба. – трябва да отидеш за продажба, – и се усмихна, – малко прасе, Борюсенка. Ще сложа лунен лъч на масата, дори ще ми го даде.
– Какво е с теб сега? Попитах, човек, който вижда свине само в зоопарка, но по някаква причина те се наричат хипопотами.
– Както?
– Dras!! Какво донесе със себе си?? – повторих с глас.
– Ще ти дам малко свинско … – без да чуваш или не разбираш въпроса ми, отговори старият.
– Тя, по пътя, имаше мухомор.. – предложих пред другарите си.
– И къде живееш? – попита приятел
– И идваш в селото и питаш Яду, улиците ни са тъпи.
– Какво? Арсен, или какво? Извиках в ухото й, като в микрофон.
– Не, скъпа моя! Хехе.. Попитайте Яд Вигу!!
– И кога да дойде? – попита другарят.
– И през уикенда, на обяд! Няма да го храня. – отговорила бабата и тръгнала да събира оскъдни зелени храсти.
Завършвайки, попитах колега.
– Другарю, заклал ли си прасета?
– Разбира се. Живях в град на колективно стопанство.
Неделя пристигна. Избягахме в AWOL през далечния ъгъл на оградата. Стигнахме до селото без никакви проблеми и не ни беше трудно да намерим хижата й, още повече, че в селото имаше само пет къщи и общежитие с работници мигранти, дъскорезници. Ела, значи за нея. И тя и галета, и сол, и дори гофърът намери. Ядохме натурална храна и пихме повече.
– Е,
