Italija. Ivan Vazov -

      Звезда ли в ниский свод блещука там?

      Огнец ли е накладен от овчарят?

      Блуждаещ пламък ли се мярка там?

      Кандило ли е в някой пусти храм?

              – Другари! То е фарът!

      Нощта е черна, мракът е дълбок

      като душа, останала без вяра.

      Корабът плува в хаоса широк,

      но пътя му е тъмен като рог,

              блещука само фара.

      Ту скрий се той зад някой черен бряг,

      ту пак се мерне, весел и приятен,

      душа тъмнее, щом потъне в мрак,

      окото светва, щом той блесне пак,

              по-мил, по-благодатен.

      Надеждо, фар във мрачния живот!

      Лампадо, що блещиш в душата слаба,

      компас, звезда, божествен ръковод;

      огрявай в мрак и в буря моя ход —

              свети му на кораба.

      Завиждам ти, гранит вековен:

      с вълните вечно имаш бой,

      но пак си тих и хладнокръвен

      пред техний плясък, шум и вой.

      Цалувките им са нахалост,

      зъбът им те не ощърби,

      а мойто сърце всяка жалост

      и всяка радост го хаби…

      – Мълчи – каза гранитът леден, —

      аз имам същата съдба:

      вникни:и ази съм подеден

      от безконечната борба!

      Над тез пространства мълчаливи

      духът на старината вей.

      Не, божествата пак са живи

      и култът им и днес живей.

      Във дън морето, в глъбините,

      Нептун стои в палата свой,

      найади плуват по вълните,

      над тях – зефири светъл рой.

      Талаз ли плесне – туй е песен

      от някоя сирена пак,

      завей ли вятър – Еол, бесен,

      на бурите подава знак.

      Платно ли в морский шир се белне —

      цар някой древен плува там,

      делфин ли лъскав тук се стрелне,

      Тритон показува се нам.

      Корабе, спри! На Аполона

      там виждам храма – аз съм жрец:

      до мраморната му колона

      ще сложа дафинов венец.

      Дайте ми тоз остров

      с дивите гранити,

      аз ще го направя

      царство на мечтите.

      Аз ще го напълня

      с дъбрави, с градини,

      с кристални потоци,

      с нимфи и богини.

      В горите ще пусна

      тихите дриади,

      из вълните сини

      ще викам найади.

      Там гости ще имам

      и грацийте мили,

      край мене ще фъркат

      силфи лекокрили.

      И нежните музи

      няма да забрава —

      и олтар ще дигна

      за тяхната слава.

      Може да пропусна

      и Диана луда…

      Само на лимана

      Цербери ще гуда —

      два Цербера страшни —

      входа за да пазят,

      та никакви грижи

      тамо да не влазят.

      Дайте ми тоз остров,

      за

Скачать книгу