от ход, с убити крака, трескав, исега бяга в Балкана да намери другарите си или да се потули.
– Синко, ти не можеш да вървиш – каза му тя, – дай си пушката да ти олекне.
И тя му пое пушката в лявата си ръка, като стискаше с дясната детето.
– Върви, върви, стягай се, момче.
– Къде ще се дяна, бабо, сега?
– Как къде? Ами у дома!
– Истина ли? Бабо, благодаря ти, ти си добра жена! – отговори умиленият до сълзи момък и се наклони, па и целуна напуканата ръка, която стискаше детето.
– Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят – продължаваше селянката, – но как да те оставя тука: не можеш да бягаш и ще те намерят черкезите – поразил ги господ – и в село ги има. Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва!… Изтрепаха ви като пилци. Но ти не можеш да вървиш нагоре! – И тя пое и пушката в дясна ръка, а с лява го хвана под мишница. Вдълбочаваха в церовата гора. През дърветата небето на изток повече побеляваше, челопешките петли пееха раздирателно, звездите бледнееха. Разсъмването започваше, те бяха още на половина час разстояние от Челопек, ако напреки се идеше, но както вър веше момъкът, и за два часа нямаше да достигнат. Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него. Той се озърна.
– Съмва се, стрино – каза той.
– Лошо, няма да стигнем навреме – изпъшка тя. Повървяха още малко. Отсреща се чуха човешки гласове. Селянката се спря.
– Тъй не бива, момче, да направим друго…
– Какво, стрино? – попита момъкът, който виждаше в тая непозната жена своя майка, свой спасител, свое провидение.
– Скрий се в гората, стой до довечера. Като мръкне, ще те намеря – на, тука пак – и те скрия у дома.
И момъкът намери, че това беше най-умното. Селянката му повърна пушката.
– Сбогом!
Илийца в това време пипаше детето. Тя изплака:
– О, мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!
Бунтовникът се спря поразен. Тая скръб на селянката го смая; той поиска да каже нещо да я утеши, но не можа нищо да каже. Сега той виждаше, че нямаше право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие.
– О, мамке, гълъбчето ми… – вайкаше отчаяно тя, като се вгледваше в лицето на детето.
Бунтовникът тръгна из гората, цял потресен, безнадежден. Но разплаканият глас на бабата му извика:
– Момче, крий се хубаво днес. Довечера – пак тук, та да те намеря…
И тя се изгуби между тъмните дънери.
VI. Тая сутрин майското слънце се показа радостно от чистото небе, няколко дена все облачно и дъждовно…
Тая сутрин майското слънце се показа радостно от чистото небе, няколко дена все облачно и дъждовно. Разкошната длъгнеста долина, която се отваря от Шишмановата скала, имаше омайна хубост, пременена в пролетна зеленина,
