разправи, че от година насам е разсилен в министерството. Щях да го попитам какво прави дядо Мине, па и да го посъдя, дето е зарязал своята работа, нивята на баща си и честния труд на орача и се е облякъл в унизителната форма на лакей, но ме повикаха при един болен и излязох. Сякаш куршум имаше на сърцето ми подир тая среща. Аз не можех да си представя този Стоичко в разсилнишко облекло и все го виждах умствено първия: в спретнато и ожуленичко шопско облекло, в чешири и цървулца, с ръка на ралото, на благородното и честно рало, сред черните бразди на нивата, която неговите силни мишци и пот оплодотворяват, и как той ми маха за поздрав, просто и засмяно, като равен с равен и като свободен човек. Кой враг го е помамил и довел тука и му е турил в ръката разсилната книга, когато тая ръка трябваше на баща му, на България и на българския производителен труд! Дявол го взел!
III. Срещнах Стоичка аз трети път
Срещнах Стоичка аз трети път. Обикаляше из улиците на София в граждански дрехи, вехтък, окъсан и омърлушен. Приближих го и го попитах. Каза ми – извадили го от служба. Моли ме да го препоръчам нейде пак за разсилен.
– Няма нищо да сторя за тебе, върви при баща си!… Жив ли е баща ти?
– Жив – отговори той с виновен вид.
– Кой му помага?
Той не отговори.
– Защо не идеш да гледаш имота на баща си и да си работиш своята работа, ами търсиш служба?
Той вдигна рамене, наведе глава, па си замина. Не съществуваше вече съмнение: тоя клетник беше засладил от ленивия живот и не му се работеше вече… Когато тръгваше, той ме изгледа тъй безочливо и значително, като че искаше да каже: "Ами ти що не ореш?" Не, разбрах, че това момче не беше вече Стоичко, но съвсем друг човек, безполезен и развален. Питах се кой ще е виновникът? Питах се кой ще го е отвлякъл от селото, за да увеличи в столицата броя на безделниците, тълпата на гладниците, които подсмърчат около държавната трапеза като забръмчели мухи над една мърша? Много тежки мисли ме налегнаха. Мислех и за дяда Мине: какъв му е сега халът, старец на преклонна възраст и изнемощял, без едничкия си син. Кой сега гледа нивите му?
Бедният дядо Мине!
IV. Минаха, не помня, две или три години и Стоичка не срещнах в София…
Минаха, не помня, две или три години и Стоичка не срещнах в София. Мислех, че се е завърнал в село, уморен и разочарован от скитнишкия живот и заловил пак бащиния си занаят. Тая мисъл ме радваше. Аз исках нарочно да ида на лов пак къде Горни Богров, за да навестя стареца и да се уверя лично, че блудният му син се е завърнал към дълга си и към честния и благороден труд на селянина. И щях да се радвам като за мое чедо. Но като се връщах от един болен, на площада при "Свети Крал" видях, че беше се събрал шумен митинг против правителството. Викове, крясъци: "горе", "долу", "ура!" Навалицата се затласка и потегли като един поток из улицата, с викове. Една пияна тълпа ме блъсна и насмалко щях да падна. Обърнах се и видях между другите Стоичка. Озверил се, погрознял и неузнаваем! Той ревеше най-високо
