с гангали царевица, връзки червени пиперки, сплитки чеснов лук и други необходими орнаментации на всяка селска къща у нас.
В едната стаичка на това здание, което сега изглеждаше необитаемо, Дебрянски беше имал жилището си през времето, когато живееше в селото. Това беше дворът на чича Стоя, първи чорбаджия по онова време. Колко спомени и тука се пробудиха! Той влезе в двора. Две грамадни псета лавнаха и са фърлиха на него. При тоя лаеж един момък селянин излезе.
– Какво дирите, господине? – попита той, като махна на псетата.
– Дойдох да погледна тук къщата па чичо Стоя… Преди двайсет години тъкмо съм живял в оная стаичка… Не помните ли "терджуманина" ?
– А, ние сме били малки тогава, чакай да повикам мама!
– Не трябва, не трябва!
Но момъкът вече отиде.
В това време Дебрянски се приближи до вадата. Тая вада тогава беше дълбока и стремителна и отиваше да кара четири воденични камъка. Над нея имаще кьошче и там, под сянката на върбите, той често бе седял на хлад или прочитал. Сега кьошчето го нямаше, и тя беше пресъхнала. Само зеленясали от жабуняк локви стояха на дъното. Тоя вид на мрътвило и запустялост в някогашния весел и многолюден двор на чорбаджи Стоя натъжи душата на Дебрянски. И върбите как тъжни и осърнали спущаха остарелите си и изпосъхнали клонове над вонящото легло на изчезналата вода! И всичко тука беше някак овехтяло, грозно, западнало. Двайсет години, и каква промяна!… Види се, времето застарява не само хората…
Дойде момъкът с майка си. Една спарушена, бръчкава, пожълтяла жена, вече бабичка, с нападали по лицето висулки от побеляла раздърпана коса. – Младена! – пошушна си Дебрянски в изумление. – Боже, тази ли е оная великолепна, с нежни черти, двайсет и пет годишна невяста, дядовата Стоева снаха?… Времето, животът, кърският труд – ето какво бяха направили това създание. Дебрянски биде покъртен; жалост и скръб и негодувание против съдбата, против жестокия закон на природата раздвижиха дълбините на душата му.
Бабичката го приближи и едно очудване се изобрази по разрушеното й лице. Тя поздрави Дебрянски и го попита кой е. Той й обади. Тя се замисли малко, па каза:
– Сетих се; но тебе не мога да позная.
– А аз те познах, бабо Младено.
"Бабо Младено!" Той не вярваше ушите си, като произнасяше тая фраза; той не вярваше, че наистина имаше пред себе оная хубавица, милолика Младена, която знаеше, с глава на Мурильова мадона. Той се чудеше по какво я позна, че е тя: ни вид, ни чърти, ни очи, ни изражение, ни цвят – нищо не напомняше първата Младена. А между това баба Младена беше някогашната невяста Младена! Страшни иронии има животът.
– Да видя ли и нея или не? Страх ме е. Страх ме е от тая ужасна действителност. Защо да размесям в светлите си възпоминания един нов скръбен образ, който ще остане там петно ? Но да дойда тук и да я не видя ?
Така си шушнеше Дебрянски, като вървеше из друга една махала, оттатък реката. Той диреше с поглед двора на Пенча
