вървежа на железницата. Извикваше: "Фертиг!"1 – па със свити ръце захващаше да тича и се тръска, най-напред бавно, после все по-бързо и по-бързо, издавайки с устата звукове: "пу, пу, пу, пу!", за да представи и шума на паравоза. После постепенно бяг и шум намаляваха и железницата стигаше на станция… Никой файтон с гости не тръгваше от Хисаря, без да се найде там Павле и в минутата, когато конете да потеглят, да поднесе шапката си за прощално сбогом и да даде любимата си команда: "Фертиг!"
Ето защо го бяха нарекли Павле Фертигът.
Но при всички тия постоянни бакшиши Павле ходеше все дрипав, бос, недоял и за нищо пара не харчеше. Скъсаните дрешки на гърба му бяха харизма, а глада си насищаше от скудните остатки на чуждите трапези; спеше край селото, до "Камилите", в една которка, съградена от колове, газени тенекии и папурвина, а понякога – пред праговете на дюкяните, завит с парцаливото си сетре, без потребности, без грижи, мършав, кирлив, доволен като цинически философ. Учудвах се на тая пестеливост и на това цигануване. Мислеха някои, че той зашива парите си в някоя дреха или ги копае в земята; но това бяха само предположения и за всички остаяше загадка къде се дяват приходите му.
Закачаха го често и го питаха за това.
– Фертиг, ти готвиш парите за булка, дяволо; де ги криеш?
– Там, при господа, при господа пращам жълтиците!… Хей, да живей Швейцарското царство. Фертиг!
Името Швейцария съставяше и изчерпваше запаса на всичките му познания по всемирната география. Това име в главата му се свързваше с понятието за всичко хубаво, благородно и учено, каквото има на света.
– Тая е цяла швейцарка! Ах, ах, каква хубава… – викаше той възхитено, когато минуваше някоя угледна мома или госпожа, цяла почервеняла от комплимента на Фертига.
Аз имах честта да бъда добре поставен в мнението на Павля и затова минувах за "швейцарец". Той ме награждаваше с тая титла всякогаж, когато шапката му минуваше край мене… Но често, при зрелището на лудориите и глупавините, които ни забавляваха, неволна тъга се пораждаше у мене. Тоя почти двайсетгодишен момък, полуумен, духовно обиден от природата, гаврило на празните и слободните, се изпречваше пред мене като зла загадка, която нямаше обяснение, като един укор на веселостта, извикана от едно велико нещастие, каквото само може да постигне человешката душа. А тая бедна, болна душа у Павля, изгубила безвъзвратно равновесието, лишена от здравата опора на разума, без лучи, тънеща в облаци, беше свободна да се смее и да буди смях, който оттикваше назад чувството на съжаление… Щастлив ли беше той, или нещастен? Освен несъзнателните склонности за груби шегобийства, освен унизителните проявления на дребнава, животинска користност имаше ли в гънките на тая душа да се таят някакви по-високи и човешки чувства! Това беше неизвестно. Вероятно нямаше. Страдаше ли от съзнанието за положението си – защото това съзнание съществуваше? Но той беше винаги весел! Той беше винаги весел и обречен вечно с глупости и палячовщини, давайки храна на
