момичетата с нов смях хукнаха нататък.
Очевидно, беше им много смешно, дето тоя господарин питаше за майка им, умряла преди много години…
Дебрянски остана като втрещен от тая неочаквана вест, па и изпълнен с негодувание за тоя светотатски, неуместен смях на безчувствените селянчета.
– Умряла, умряла! – повтаряше си той, – не можах да я видя. Моята първа… възхитителна любов!… Не, по-добре, по-добре, че е умряла, най-добре, че я няма… Нека да я знам само такава, каквато беше тогава, в разцвета на младостта и красотата, щастлива, там при извора!
"При извора!" Внезапно му хрумна да иде да посети извора, поетическия извор. Той се чудеше как най-първото му поклонение не беше там. Той побърза да иде да помечтае при извора, както някога, уви, без да чака вече някого там, на големия балван, под клоните, дето са седели късно двама сред упойната омая на тихата лунна вечер, при мелодичното фъфлене на зефира в клоните. И той бързаше.
Подир малко Дебрянски се озова на източния край на селото, при пролома, дето Струма, шумна, минува под високата стена, страховито надникнала над нея. Той с неудоволствие забележи, че тясната сенчеста полянка, през която се отиваше до извора, беше загрозена от присъствието на няколко нови опърпани колиби, които стояха като отвратителни закръпки на нея. Кичастите някога върби, сега с изпокършени клонища, с обелени и безжалостно изпокълцани от сечива дънери, висяха безнадеждно скръбни, сякаш тайно тъжеха за нещо си… Беше и нататък изтъпкана, обезобразена, тая друг път цветуща местност, кът на момински срещи и любов. Няколко тъсми от пясък, оставени от порои, просичаха и заличаваха скудната зеленина на тая обезчестена полянка.
Дебрянски отиде при извора, но го завари пресъхнал. Чучурчето не съществуваше. Празното му вирче беше натъпкано с пясък: гъстият наоколо бурен и пустали треви и коприва свидетелствуваха, че от години вече никой крак не е пристъпал тук за вода; заедно с животворната струя беше пресушен и изворът на живота, на смеха, на звънливите крясъци на младостта.
Изворът беше умрял. Тъжно, тъжно. На Дебрянски неволно овлажняха очите.
– Умрял и той, умрял и той! Смърт навсякъде, и пустош, и разрушение! Времето е турнало страшната си ръка на всичко онова, което преди двайсет години радваше очите, услаждаше душата. – Де се крие радостта н животът тука? Всичко вехто, западнало, посърнало. Сякаш че заедно с хората си и самото село е остарало… Ами аз?…
Дебрянски се качи на колата си, наскърбен, помазан от тежки чувства и с бледно чело, като человек, който излазя от гробища, дето са погребани най-милите на сърцето му.
Той продължи пътя си из живописната Струмска долина, но нищо там не привлече вече вниманието му.
1894
Наум
Херкулесбад е сгушен в един зелен планински дол на Карпатите. Високи гористи върхове забикалят живописно отвред хубавия и богат маджарски градец, през който се вие река Черна, лазейки в полите на чуката Домоглед.
Но освен тия две славянски имена всичко друго тука е чуждо: немско, маджарско и влашко.
На
