си, добавяйки нюанс на примирение в падението си и в очакване противникът ми да ме помилва, за да ме довърши както би сторил гладиаторът на арената, след като е получил разрешение от императора и така да задоволи жаждата си кръв. Този път императорът ме помилва, палеца му беше посочил нагоре, тълпата не крещеше, защото не виждаше кръв да излиза от телесата ми, разрязани от метала на сабята, за да спрат сърцето ми и да ме изтрият напълно от света на живите. Гладиаторът, моят противник, беше протегнал ръката си, за да ми помогне да се изправя. A аз, щастливата жертва на един жесток спектакъл за възрастни, я поех и ѝ позволих да ме издърпа, дишайки и възхищавайки се отново на слънчевите лъчи, отразени в лазурното небе, лишено от облаци. Нямаше да вали, слава богу.
«Казвам се Синди».
«Мелани».
«Мелани е хубаво име. Може ли да те наричам Мел?».
«Може. Наричайте ме както сметнете за добре».
«Сигурна ли си, че не те дразни?».
«Не, не ме дразни, иначе бих го казала».
«Аз съм на двадесет и пет години, Мел!».
Не отговорих. Не исках да си спомням в момента на колко години съм.
«Знаеш ли какво означава това?».
«Нямам представа. Може би, че сте родена преди двадесет и пет години?».
«Остроумно наблюдение, Мел! Но това е само аритметика, няма нищо общо с това, което аз имам предвид. Исках да кажа, че съм млада».
«Радвам се за вас, Синди, аз съм обаче по-стара, на тридесет и пет години съм». Подскочих, когато си дадох сметка, че неочаквано споделих детайл от живота си, който нямах никакво намерение да казвам на околните. Казах й възрастта си, предавайки в ръцете ѝ кутията съдържаща живота ми, дори и тази част, която опитвах така усърдно да забравя.
«Значи сме почти връстнички».
«Е, не бих казала. Имаме цели десет години разлика».
«И какво от това?! От едно и също поколение сме. Това на Бийтълс, Елвис, джинси и разкопчани ризи, брилянтин в косите и Кадилак! Чу ли вече “A hard day’s night”, новата песен на Бийтълс?».
«Да, разбира се, че я чух! Обожавам Бийтълс!», споделих, отново с учудване.
«И аз ги обожавам! А и момчетата са много хубави. Боже мой, как бих ги свалила!», каза тя, преди да затананика мелодията с хубав глас.
«Мел, говори ми на „ти“ ! Няма да те изям, спокойно».
Замислих се задълго, сякаш решението дали да приема предложението ѝ или не, беше въпрос на живот и смърт. А това щеше да е нещо банално за един „нормален“ човек, инстинктивен избор. Инстинктът, който води животните и който аз никога не бях развила. Синди ме погледна в очакване на отговор. Мълчанието ми е и въздържаността ми я бяха учудили малко.
«Добре». Усмихнах ѝ се, сякаш исках да я наградя за търпението ѝ, в отговор на хилядите въпроси, които може би кръжаха в главата ѝ в този момент. Може би чаках именно да поиска да го направя, открехвайки сейфа, в който се бях затворила сама и да пусна вътре отново въздух, а може би и някое и друго парче остатък живот. Може би Синди ме смяташе почти за луда, човек, който се нуждае от помощ. И имаше
