етаж, поглеждам часовника си и се усмихвам при мисълта, че Мариана, моят свръх компетентен асистент, ще ми направи кафето и ще го занесе в офиса ми точно три минути след като пристигна.
Тя работи с мен от три години и е невероятна. Има добри идеи и е глътка реалност в някак пластичния свят, в който живеем. Човече, днес съм толкова поетичен. Поддържаме добри професионални отношения и съм истински късметлия, че мога да разчитам на някой, който преди всичко е в състояние да търпи моите настроения и да държи ежедневието ми под контрол.
Когато асансьорът спира на моя етаж, поемам дълбоко въздух и се приготвям да оставя Каду зад себе си - човекът, който е запален по музиката и плажа, и да стана Карлос Едуардо Мораес, главен редактор на едно от най-големите списания в страна. Влизам в офиса и рецепционистката ми се усмихва широко. Тя е красиво момиче, но мозъкът й е голям колкото ядка.
- Добро утро, господин Карлос Едуардо - поздравява ме тя.
Усмихвам се и кимам. Отивам до офиса си, отговаряйки на многобройните поздрави, които чувам по пътя. По пътя до офиса мозъкът ми вече е преминал в работен режим и минавам по коридора, мислейки за всичко, което Мариана трябва да направи преди срещите днес. Ще я помоля също да погледне редакторите на нашите конкуренти. Може би мога да спечеля един от тях на наша страна?
Влизам в офиса си и това, което виждам, ме разтърсва. Мариана пълзи по пода до бюрото ми, с гръб към вратата. Тя възнамерява да събере купчина документи. Оплаква се и мърмори, че документите сякаш имат крака, но всичко, което виждам, са тези невероятни крака и тялото й по начин, по който никога не съм ги виждал. Господи, къде е крила всичко това? Изведнъж става и когато се обръща, тя се изчервява. Косата й, обикновено вързана, е разпусната, което я прави съблазнителна.
- О, Карлос Едуардо, съжалявам. Не разбрах, че си тук. Изпуснах ги - извинява се тя. Не мога да сдържа усмивката си при смутения й вид. Мариана е определението за идеален човек и този й вид я кара да изглежда почти. . . човек!
- Всичко е наред, Мариана. Мога ли да очаквам кафето ми да дойде скоро или рискувам да го разлееш върху мен?
Не мога да не се пошегувам.
Тя изглежда объркана. Имаме добри отношения, но рядко се шегуваме помежду си. Аз съм забавен човек, весел, но не и на работа. Не знам какво ми става, но коментарът просто ми се стори… на място. Тя се усмихва срамежливо и не мога да си обясня реакцията ми, но усещането е същото като това, когато Родриго ме удари силно в корема по време на джиу-джицу практика. Ударът беше неочакван. Той пропусна удара и ме закова, оставяйки ме без дъх, точно както сега.
– Не. Тя се усмихва и лицето й става яркочервено.
Кой все още се изчервява в днешно време?
- Обещавам, че кафето ще е непокътнато - отговаря тя, все още усмихната. След това прибира кичур коса зад ухото си. Наблюдавам всяко нейно движение. Тя отново се изчервява, може би от погледа ми, а аз поклащам глава, опитвайки се да изляза от транса, в който изглежда съм.
- Благодаря ти, Мариана. Ще бъда в офиса си. Няма
