ангел ме омагьоса напълно и ще трябва да се спра или ще направя предложение за брак на Мариана преди края на нощта. Господи! Как се стигна дотук?
Тя продължава да говори по малко, да говори за музиката, която харесва, а аз я следвам, като се опитвам да въведа ред в обърканите си мисли. Когато омлетът е готов, го сервирам с портокалов сок. Предлагам малко бекон, но тя отказва.
Говорим, докато ядем и аз я разпитвам за живота й - какво харесва и местата, които обича да посещава. Разговорът е приятелски и тя ми разказва за приятелството си с Лаис - момичето, което целуна Родриго по-рано днес, за любовта си към музиката и за забавните семейни събирания. Мари е отпусната, забавна и умна. Извън офиса тя е съвсем различна от компетентния и сериозен служител, когото познавам. Тя ми разказва историята за кучето на неин приятел, която така ме разсмива, че ми потичат сълзи от очите.
- Ти си толкова различна от асистентката ми Мариана - шегувам се аз и тя отново се изчервява. Изчервеното й лице ме влудява.
- О, Каду… това ми е работата. Знам, че имаш нужда от компетентен човек, който да ти помага. Не мога да разказвам тези истории, за да забавлявам хората, докато съм там - казва тя и се смее, но очите й изглеждат малко тъжни.
- Какво има? Не ти харесва работата ли? Стомахът ми се свива от мисълта, че не й харесва да работи с мен.
- Не, проблемът не е в това. Обичам работата си. Научавам много от теб и обичам това, което правя.
- Но...
- Няма но.
Тя се усмихва, опитвайки се да сложи край на разговора.
- Кажи, Мари. Сега съм любопитен и притеснен.
Дали не ме използва, за да получи повишение?
- Просто нямам причина да бъда мила с хората там. Не познавам никого достатъчно добре - отговаря тя и се усмихва, но чувствам, че има и друго, което не казва.
- И на какво се дължи това?
- Ами... Тя се замисля, след което казва - Всички там са толкова различни от мен. Говоря с всички и, не ме разбирай погрешно, но... Просто не мисля, че съм типа приятел, с който те са свикнали.
Тя се усмихва и аз губя контрол за момент.
- Но не искам да говоря за работа. Подписала съм договор за поверителност пред шефа ми, така че не мога да говоря много за компанията, съжалявам - казва тя, след което се усмихва. Не мога да не се засмея на шегата й.
Стоим в кухнята и си говорим, смеем се и си играем на фона на музиката. Разговорът ни е непринуден и Мари може да говори за всичко. Тогава тя се прозява и аз поглеждам колко е часът. Леле! Пет и половина сутринта!
- Ела! - Скачам от стола и тя ме поглежда със сънен и объркан поглед. - Искам да ти покажа нещо.
Мари поглежда кухненския часовник и започва да се съпротивлява, но аз я спирам.
- Еха, Каду! Пет и тридесет! Трябва да се прибирам вкъщи! Вдигам я отново на ръце и тя се смее.
- Ще те закарам по-късно, но трябва да видиш нещо, преди да тръгнеш. Тя се смее по-силно и я отвеждам в другата част на апартамента,
