Онази вечер си тръгнах от него много късно с такси.
На следващия ден исках да му се обадя и да се поинтересувам, как е неговото самочувствие, но телефонът на Сулейман мълчеше. Разбрах, че е заминал за Истанбул. И няколко седмици го нямаше. Настъпи октомври. Сезонът свърши, туристите си заминаха, хотелът затвори за зимния период до следващата година. Два дена преди неговия рожден ден, той ме помоли да отида при него, но аз бях заета и не успях да се видя със Сулейман. Той се ядоса както винаги, когато не се подчинявам. Не го и поздравих за рождения му ден. Сулейман винаги ми казваше: «Аз не празнувам никави празници, нито рожденни дни, и ти го знаеш това, Мария. Само главните мюсулмански празници, Рамазан и Курбан Байрам».
Той замина за студената Русия. След няколко седмици се върна и веднага поиска да се види с мен. И аз отидох, както винаги, наивно предполагайки, че всичко това е за последен път и повече няма да се появя при него като нощна гостенка. Този път добре се подготвих, написах на Сулейман дълго писмо, в което изложих всичко за което исках отдавна да поговоря с него. А също така написах, че това е моето последно идване и че го моля повече да не ме безпокои. Никога не можехме да поговорим с него за най-съкровеното, за същността на моето битие. Затова писмото беше единственитя вариант на моето с него смислено общуване, както ми се стори тогава. Аз грешах в много неща. Тогава просто не можех да виждам и чувствам така, както него. По-късно щяха да ми се открият до голяма степен мои природни способности, да се засили ясновидението и яснознанието.
И още щеше да ми се разкрие това, което усеща човек, който дълго време е бил зависим от силни наркотици, и затова не може да се държи адекватно по отношение на околните, и затова може да избухне срещу тях във всеки един момент.
Понякога ние спираме там, където трябва да продължим напред своя път. Там, където свършват силите, с молитва се отваря второ дишане, с вяра се изцелява умората и номощността, със силата на духа се закалява издържливостта, там, където е повратният нулев километър, трябва да се направи дълбоко вдишване, да се задържи дишането и да продължим да се движим, следвайки пътя на своето сърце.
Кой ти дава сили по пътя? Кой изпълва с чист въздух твоите клетки? Кой с песента на живота отваря пред теб всички порти и възможности?
Бог.
Силата Му е безгранична, Той винаги прощава и приема всеки, който дойде при Него с ай-дълбоко покаяние…
Аз бях силна в своите молитви.
В една от вечерите на 2016 година пътувах по планинския път към Сулейман. Таксиметровият шофьор ме попита «откъде съм» и се поинтересува, какво ме е довело тук. Аз му отговорих, кой беше това. Шофьорът се подсмихна… Запали цигара и по пътя започна своя разказ. Веждите ми се надигнаха от учудване: той познаваше Сулейман и цялото му семейство. Сякаш Бог ме качи
