Алефтина, руска художничка от Санкт-Петербург, която ръководеше факултета за национална художествена култура в Държавната полярна академия, переименувана сега като Руски Държавен хидрометеорологичен университет. Това название трудно и аз дори изговарях…
След пристигането в летището Алефтина ми предаде в ръцете всички папки на Фонда и даде на нашия шофьор количката с картините. «Виждаш ли как исках да дойда при теб?! Знам, че много ме чакаше!» – този звучен глас можеше да бъде чут навсякъде и нямаше как да не бъде познат – силен, пропит с жизнена сила глас на жена-взрив, бомба, такава жена, която кара целия факултет да работи от сутрин до вечер.
…………………………………………………………………………………….
Настъпи юли 2017 година. Пътувах една сутрин по задачи в Културния център на Анталия, после в градската библиотека, където планирахме да открием отделение за книги на руски език със съдействието на нашия Фонд. Неочаквано зазвъня телефона. «Сулейман». Учудих се, но вдигнах слушалката. «Какво искаш, Мария?» – той ми говореше така, сакаш се бяхме разделили вчера. Не бяхме се виждали със Сулейман девет месеца. «Искам теб, ти знаеш. Силно ми липсваш», – честно си признах аз. «Добре. Вероятно утре рано сутрин или днес вечерта ще излетя за Баку. Ако не замина, ще ти се обадя днес и ще се срещнем днес вечерта». «Добре, договорихме се», – затворих телефона и подскочих от радост. Толкова радостна не помня да съм била скоро освен като отидох при Сулейман в Сараево и неговия чичо ме возеше покрай търговския център, разказвайки с гордост какво означава за тях в семейството Сулейман, колко е готин и как всички го обичат. Тогава усмивката ми беше до ушите и аз бях на седмото небе от щастие, предусещайки радостта от дългоочакваната среща.
Така беше и сега, след дългата раздяла, гласът на Сулейман ми се струваше толкова роден и близък, че бях готова да обгърна целия свят със своята огромна любов, която струеше от мен и никак не беше готова да се събира цялата в сърцето ми….
Вечерта и на следващия ден Сулейман не ми се обади. Но аз не унивах, знаех колко беше зает, особено през летния сезон. Заминах по работа в Истанбул. В Истанбул, както се очакваше получих смс «Къде си?» «Аз съм в Истанбул». «Когато се върнеш, напиши ми». «Добре, ще се върна след два дни».
След като се върнах от Истанбул в Анталия още от летището изпратих локацията си през вайбър на Сулейман. «Ти в Анталия ли си?» «Да, току що кацнах». «Ела при мен тази вечер в 21:00». «Къде?» «В Зигара». «А как ще вляза там?» «Ще кажа на охраната да те пуснат». «Добре», – отговорих аз, но нещо ми подсказа, че постъпвам неправилно и изобщо не трябва да ходя там. Но още вечерта красива такава с пола до пода стоях до входа в неговия хотел, като хипнотизирана. На охраната казах своето име, охранителката нещо бързо попита някого по телефона: «Г-н Сулейман Ви очаква», – отговори ми тя приветливо. Доближих
