да долетя до вкъщи в същата секунда. Поне веднъж да ме беше попитал за моите планове, за моя график, за моите приоритети или поне за моите жизнени ценности. Радвах се, че най-накрая се върна, ние не бяхме се виждали цял месец. Но така някак безцеремонно да се разпорежда с моето време и с моя живот не ме устройваше отдавна, и днес щях да сложа дебела точка в този «диалог», Сулейман. Исках да поговоря и да поставя условията на играта. А при несъгласие от негова страна, просто щях да му кажа «тръгвай си завинаги и никога не се връщай» и щях да му посоча вратата. Но в 10 часа вечерта аз като примерно момиченце седях такава красивичка с телефон в ръка във фоайето на истанбулската ми квартира и си мислих откъде да започна разговора. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че разговорът ще има неочакван обрат. Позвъняване на вратата прекъсна моите размисли. Появите на Сулейман винаги са били неочаквани, и всеки път вътре в мен нещо замираше и се свиваше така, че не можех да дишам… По-нататък аз щях да стана по-смела и щях да общувам с него по друг начин. Но днес весело му отворих вратата. Той влезе стремително, както винаги подуши всичко наоколо: «Кафе»… Ароматът на турско кафе, което обожавах, се стелеше по цялата кухня. Сулейман бързо влезе в банята. Дори не успях нищо да кажа, като излезе, отвори хладилника и си наля пълна чаша вода. Той живееше със скоростта на светлината така сякаш бягаше нанякъде много бързо, или от някой, от когото не можеше да избяга. Аз никога не разбирах от кого бяга и какво го кара да бяга натам където така или иначе нямаше никога да стигне, защото е важно да оставаш тук и сега в хармония със самия себе си, в която той явно никога не е бил и за която всеки път се връщаше при мен, в моето сърце, където го пазих много внимателно. Той седна на дивана и включи телевизора, НТВ спорт, неговият любим отбор, футболен мач… И ето, че веселието ми малко спадна. «Ела при мен», – той ме придърпа към себе си на дивана и ме сложи да седна до него. Аз веднага започнах да го целувам, цял месец той много ми липсваше и живеех като върху вулкан, не му се обаждах и не му писах. «Прелетях 8 хиляди километра и дойдох от Иран», – той жадно ме целуваше. Изведнъж рязко стана и с един замах ме съблече. Той винаги ме събличаше гола цялата и веднага, не искаше да чака нито секунда.
Повдигна ме за бедрата на ръцете си и както беше прав ме наниза така, че за малко не умрях от оргазъм веднага. «Ти цялата си моя, кажи ми, че си моя». «Ти знаеш това, Сулейман». «Искам да го чуя от теб». «Да, аз съм твоя», – той никога не ми оставяше никакви варианти, освен само да го обичам. Забравях с него за всичко, какви изяснявания на отношенията, какви условия, какви разговори, той никога не искаше да губи и минута за някакви разговори с мен… той винаги взимаше моята ръка и ми казваше: «Бъди заета с мен». И това означаваше само едно, че той имаше малко време и всяка минута искаше да се потапя целия в мен. С мен той забравяше за всичко и винаги се връщаше при мен от всякъде, където и да беше… Както се връщаха от далечни походи войните в предишни времена. Аз винаги го очаквах. «Направи ми твоя
