сега някъде да сменя евро на турски лири», – подпитах внимателно. Сулейман мълчаливо спря някъде по пътя, взе еврата и след три минути се върна с лири, подаде ми пачка банкноти.
В тази злополучна вечер така и не отидохме да пием чай у дома. Аз си взех куфарите и отидох да се уговарям с наемодателя си, който ме чакаше да пристигна. Сулейман по-черен от облак замина, дори без да се сбогува с мен. Аз само гадаех какво и защо се случва между нас не както трябва. Защо ние не можехме да се срещнем? Защо след нашата среща, за която мисля че съм мечтала цял живот, ние не можехме нормално по човешки да общуваме. Цялата истина от битието щеше да си се разкрие две години по-късно, когато с два шамана от Русия ние щяхме да работим над свалянето на огледалната защита и тогава щеше да настъпи жестоката битка и проверката за издържливост и вярност към целта. А засега бях само момиченце, нежно цветенце, което цял месец беше заето с търсето на ново жилище в Истанбул, защото старото със сигурност не ме устройваше. Оформяйки бързо договора за покупко-продажба, за една вечер по щастлива случайност заплащайки необходимата сума и за депозит и за залог, аз се настаних в нова просторна квартира в азиатската част на Истанбул. Не можех да се нарадвам. И веднага изпратих съобщение в чата на Сулейман: «Много ми липсваш». И заедно с това изпратих и своята локация. Струваше ми се, че не бяхме се виждали цяла вечност. Цял месец бях заета да оглеждам за ново жилище. И ето че, когато за една вечер се преместих и се настаних в новата си резиденция с басейн, аз с почувствах едновременно щастлива и самотна без Сулейман. Изведнъж долетя отговор от него: «Да дойда ли?»
«Да», – му отговорих. Успях дори да сваря борщ, за който Сулейман винаги ме беше молил да приготвя, но така досега и не беше опитал. Аз просто пеех, танцувайки до печката. Чу се звъненето на телефона: «Здравей, посрещни ме до болницата на кръстовището след 15 минути, не знам накъде да продължа да карам. Ще те взема от там и ще ми покажеш пътя». «Добре», – бързо се приготвих и излязох да посрещна Сулейман. Този път просто по тениска и дънки, наметнала якето на раменете си заради вятъра. Видях неговия бял Мерцедес отдалече. Той стря. «Здравей!» – седнах в колата. При всяка наша среща нещо се свиваше вътре в мен и някакъв страх от загуба неочаквано се прокрадваше. Не умеех тогава да отпускам свободно нашата любов. Пристигнахме до резиденцията и паркирахме. Качвайки се на петия етаж и влизайки в апартамента, Сулайман както винаги огледа намръщено и помириса всичко, дръпна щората и удовлетворено обходи с поглед гледката от прозореца. Аз влязох след него, затворих врата и започнах да приготвям турско кафе. Като го разлях в чашки, се доближих до дивана, където вече беше се настанил Сулайман и му подадох кафето. «Какво е това?» – подозрително попита Сулейман. «Турско кафе», – усмихнах се аз. «Сулейман, искам да си поговорим», – чувствах, че разговорът няма да е от лесните.
